Прочети Четиринадесета глава от Кралицата на Подземния свят

14. глава Елинор 

Порт Монарх, Фанагория

 

Елинор затвори книгата “Брулени хълмове” с кухо дъно, където десетилетия наред бе криела амулетите за предпазване от Лилит. Лора дори не си бе направила труда да прикрие следите си като остави остави предмети, подобни, на онези, които бе откраднала. 

За Елинор нямаше и капка съмнение, че най-голямата ѝ внучка стои зад това. Габи не би го сторила за нищо на света, сама се бе погрижила затова. Но пренебрегна увлечението ѝ към нефилима. 

След завръщането на демонското изчадие обратно в Подземния свят, Габи ѝ разказа всичко - за нефилима, за спасяването ѝ, за укриването ѝ от сборищатата… А за връзката между Лора и Велзевузий се досети и сама, надушваше греха отдалече. Нали и тя бе паднала в същия капан преди години…

Треперещите ѝ пръсти помилваха кожата на лицето ѝ, проследиха всяка бръчица, белязана от време, битки, любов и майчинска тревога и мъка. Толкова много мъка за една грешка, обрекла цялото ѝ семейство… Елинор затвори очи, още виждаше страданието в очите си, чувстваше болката от разбитото си сърце…

 

Нямаше връщане назад, осъзнаваше Елинор, докато гледаше как стичащата се кръв от дланта ѝ и от камата окъпва  зелените стръкове трева.  Бе опитала всичко, архангел Рафаил ѝ бе свидетел колко некроманта бе призовала, умолявала ги бе, душата си бе предлагала, само, за да зърне отново любимия си, но без резултат. Какво друго ѝ оставаше, освен да повика Него? Онзи, чието име майка ѝ бе забранила да споменава? Онзи, чието име вещиците кълняха. Онзи, чието име всяваше страх дори у смъртните, които не подозираха за заобикалящата ги магия. 

И там в сърцето на гората, където преплетените клони не пропускаха лунна светлина, където совите бяха накацали и пригласяха на виковете и риданията ѝ се появи Той -  бялата му роба стигаше чак до босите му ходила. Дългите му коси се стелеха по раменете като изригнала лава от вулкан, от изумрудените му очи надничаше любопитвство и… угриженост? Ъгълчетата на устните му бяха разтегнати в топла усмивка, а ръцете му протегнати към нея. 

• Кой те натъжи така? - гласът му бе приятен, нежен. Елинор, изтри с опакото на ръката си стичащите се сълзи по лицето ѝ.  

Отвори уста, но не излезе и звук. Не знаеше какво да му каже. Никой от некромантите, които бе призовала не показваха съчувствие, след като приключеха с хокането си, че една смъртна си е позволила да ги призове, обясняваха ѝ, че няма как да върнат съпруга ѝ и баща на дъщеря, нито да призоват душата му, защото била преминала. 

А този паднал ангел, по някаква случайност искаше да узнае защо е тъжна. Не знаеше защо, но повече от всичко искаше да му сподели. Раменете ѝ се разтресоха от плач. Как да обясниш зейналата яма, на мястото, където трябва да тупти сърцето ти? Как да разкажеш за тъмнината, от която не можеш да издрапаш? Бе само на двадесет, а вече вдовица с две годишна дъщеря. Не така трябваше да свърши всичко, трябваше да отгледат детето си, да я видят как става булка, да се грижат за внуците и да остареят заедно…

• О, милата ми! Не плачи! - промълви нежно падналия пристъпи напред, стигайки до очертанието на магическия капан. - Отива ли на такова младо и красиво момиче така да страда? - думите му само още повече я разстроиха. - Кой ти разби така сърцето? 

Не сърцето и бе разбито, а целият и живот. Душата и бе опустошена и Елинор не знаеше как отново да диша, как отново да се смее. 

• Закле се, че ще бъде с мен в болест и здраве, докато смъртта ни раздели! Но не толкова скоро, не когато дъщеря ни е толкова малка, че дори няма да помни лицето му! - ридаеше неудържимо Елинор. 

Усети топлата му длан върху рамото си, дори не знаеше кога бе сритала едната клонка, освобождавайки затворника си.

• Не мога да върна любимия ти - рече глухо падналия, присядайки върху зелената поляна. - Уви, нямам тази власт, но мога да ти кажа, че твоя любим не е измъчван в Ада. В момента е на най-приказното място, където болка и тъга не съществуват. Навярно, в момента те наблюдава в Извора на знанието и вижда колко се измъчваш. 
• От откъде знаеш? - попита Елинор и седна до него. 
• Дълги години там беше моят дом - отговори и с нескрит копнеж в гласа. 

- Това ли искаш да види? Погубено от мъка момиче? - продължи падналия. 

Елинор поклати отрицателно глава. 

• Кой ще се грижи за дъщеря ти, когато, сърцето ти е почернено от мъка? Кой ще я предпази? Кой ще ѝ покаже какво е любовта? 

Дущеря ѝ! Елинор така се бе вглъбила в болката, че забрави, че дъщеря ѝ се нуждае от нея!  

• Върви си, мила! Прибери се у дома, при детето си. Не тъгувай по изгубеното, живота ще те срещне и с други, отново ще обичаш, отново ще бъдеш щастлива, а когато пътят ти свърши отново ще се събереш с любимия и този път ще бъде завинаги! 

Когато Елинор вдигна глава, падналия вече беше изчезнал, но днес за първи път откакто съпруга ѝ бе починал, Елинор се усмихна на дъщеря си и я гушка цяла нощ.

Но нощта отмина, а на следващия ден, Елинор се чувстваше дори по-ужасно. Болката по загубата бе примесена с чувството за вина, че е прекарала една спокойна нощ без да заспива на мократа от сълзи възглавница, че не се е будила от кошмари... 

Потънала в скръб и мъка, Елинор не осъзна, че подготвя предметите за призоваването му, докато не видя познатите зелени очи, приковани в нея. 

Не знаеше защо го призовава след като ѝ бе обяснил, че не може да връща мъртви към живота, но знаеше, че единствено той съумя да я разбере. От всички само той и носеше утеха. 

Елинор искаше повече от всичко да продължи с живота си, да бъде добра майка за дъщеря си, но как, когато дори ставането от леглото ѝ костваше неимоверно усилие. Александра не заслужаваше толкова лоша майка. Заслужаваше нещо по-добро. Навярно, щеше да е по-добре за нея, просто да си тегли един куршум... 

-Ш-ш-шт - помилва я падналия нежно по главата. Май бе изрекла думите си на глас. - Не искам повече да чувам такива.

Падналия изтри нежно сълзите ѝ. А след това я накара да му разкаже всичко за мъртвия си съпруг. Как се бяха запознали, къде се ожениха, за раждането на дъщеря ѝ, за смъртта му. Елинор не осъзнаваше, че бе имала нужда тъкмо от това. Просто да поговори с някого за него. Да разкаже за любовта и уважението, което бяха изпитвали един към друг, за внезапната болест, покосила го едва на двадесет и две години, за безсилието, което бе изпитала пред рака. Тя бе вещица от могъщ род, всеки ден се изправяше срещу смъртта, унищожаваше демони, спасяваше невинни. Само него не успя да спаси. 

Елинор продължи да го призовава всяка нощ, щом сложеше Алекс да спи. Боеше се да заспи без да е поговорила с Луцифер. Осъзнаваше, че след срещите им, тя и дъщеричката ѝ винаги спяха спокойно и непробудно, а денят им бе изпълнен с усмивки и игри. 

• Виждам, че вече си по-добре! - усмихна ѝ се Лицифер едната нощ и гальовно прокара показалец по челюстта ѝ. Докосването му не я смути по никакъв начин. Дори ѝ беше приятно. 

Как ли щеше да реагира майка ѝ, ако разбереше, че всяка нощ призовава Краля на падналите ангели, властелинът на всички твари в Подземния свят, срещу когото се бореха? Навярно, щеше да отнеме силите ѝ и да я отлъчи от Сборището.   

• Вече нямаш нужда от мен - прошепна Луцифер и отдръпна ръката си. Елинор затаи дъх, нима той се сбогуваше с нея? Но тя все още не бе готова, единствената причина да посреща изгрева бе, знанието, че преди да заспи ще го види. Не можеше да я напусне! 
• Но аз… не съм готова. Страх ме е! - призна Елинор и сведе глава, за да не забележи изчервяването ѝ. 
• Няма от какво да се боиш, мила Елинор! - Луцифер повдигна леко брадичката ѝ, принуждавайки я да срещне погледа му, изпълнен с топлота и смееше ли да се надява… копнеж? - Когато те срещнах, беше помръкнала и толкова отчаяна, че да призовеш мен - врагът, който си възпитана да мразиш още от люлката! 

Елинор смръщи вежди. Та, това бе лудост! Нима се боеше, че Сборището ще научи за тайните им срещи? Тя щеше да обясни на майка си, Луцифер изобщо не беше онзи зъл паднал ангел, за когото всички го смятаха. Нима един зъл мъж щеше да се занимава да утешава една смъртна? 

• А, виж се сега! - възкликна Луцифер! - Ти цъфтиш! Болката е зад гърбата ти, радваш се на момиченцето си. Време е да си вървя…
• Но защо? Защо искаш да ме изоставиш? Нима се страхуваш…?
• Страхувам се - призна Луцифер, при което ченето ѝ едва не удари пода. - боя се, че се влюбих в теб, а да се надявам, че ще отвърнеш на любовта ми, че ще зарежеш живота си тук и ще ме последваш в Кралството ми, за да бъдеш моя законна съпруга - това е твърде наивно и егоистично. Затова, мила Елинор, повече няма да се отзова на повика ти! 

Елинор не знаеше какво да каже. Признанието му така я разтърси, че дори не успя да извика след него…

Седмицата след като Луцифер се сбогува с нея, отново я върна в бездната на самотата и болката. Но този път в кошмарите ѝ не я преследваше образа на съпруга ѝ, а на зеленоокия червенокос мъж. Елинор отново нямаше сили за нищо, отново плачеше неутешимо. Нуждаеше се от присъствието на Луцифер в живота си, но както и обеща, повече не се появи.     

На седмия ден, Елинор бе на ръба на лудостта, бе го призовавала отново и отново, но той не идваше. 

• Ако не се появиш, кълна се, че ще прекарам острието през китката си! - заплаши го тя, стискайки камата в дланта си. Това не бе безпочвена заплаха, Елинор никога не бе изпитвала такава решителност в живота си. 

Щеше да го направи. Защо ѝ е да живее в самота и мъка? Луцифер бе по-ужасен и от болестта, покосила съпруга ѝ. Месеци наред бе до нея, даваше ѝ подкрепа, упора, приятелство. Върна я към живота и защо? Само, за да ѝ го вземе отново? Що за безчувствено копеле прави това? 

• Пусни камата, мила Елинор! - чу кадифения му глас, преди димът да се преобразува в красивия млад мъж, когото бе призовала. 

Елинор не го послуша, продължи да я стиска в ръка, сякаш от това ѝ зависеше живота. 

• Не! - отсече Елинор. Сините ѝ очи срещнаха неговите. Той може и да е Господар на паднали и демони, но тя бе жена, на ръба на отчаянието. Нека я прова. - Ти отново ще ме изоставиш! 
• Ако прекараш острието, ти също ще ме изоставиш! - думите му не бяха обвинение, тонът му остана нежен и покровителствен. - Изглежда сме в патова ситуация. 
• Но ти не ми оставяш друг избор! - обвини го Елинор. - Всички ме изоставихте! 

Луцифер се телепортира пред нея толкова бързо, едната му ръка галеше лицето ѝ, изтриваше сълзите ѝ, а другата лежеше върху дланта ѝ, обхванала хладното острие. 

• Мила Елинор, ти винаги имаш избор! - промълви Луцифер, докато палецът му проследяваше пътя от упоритата ѝ брадичка към дългата ѝ шия. - Дори аз, Господарят на Ада не бих могъл да ти го отнема. Би било толкова лесно да те грабна в обятията си, да те отведа в Кралството ми - където демони и паднали ще те почитат като богиня, където вместо дъждове валят диаманти, където ще те водя със златна лодка до Златния остров, за да те обсипя със злато и скъпоценности, където ще те отведа в двореца ми, където ще те бъдеш обичана, подкрепяна и любена по всеки един начин, по който един греховен мъж може да люби една жена. Там, където ще отгледаме детето си в хармония и любов. Там, където болка и тъга не съществуват…

Елинор не просто можеше да си представи, всичко, което ѝ обрисува Луцифер, тя жадуваше за него, както изгубения в пустинята жадува за капка вода. 

• Тогава го направи - прошепна Елинор и облегна глава на гърдите му. - Отведи ме там. Обичай ме, премахни тъгата от живота ми! - умоляваше го Елинор, никога повече не искаше да изпитва това чувство. Тя бе на двадесет години, заслужаваше да обича и да бъде обичана, заслужаваше отново да бъде щастлива. 

Луцифер я притисна в обятията си, устните му завладяха нейните. Експлозия от чувства се пръсна в тялото ѝ, щом усети горещия му дъх, горещото му тяло, притиснато в нейното. Дори не бе подозирала колко отчаяно се нуждае от зрънце любов, за да излекува почернената си душа. Елинор зарови пръсти в дългите му къдрици, боеше се, че ако го пусне, Луцифер ще изчезне, но този път завинаги…

Каква глупачка бе тогава! Луцифер не бе спасението, за което се бе молила, а най-голямата грешка, която някога бе направила. Дяволът ѝ обеща всички неща, за които една жена, останала вдовица и с дете на толкова крехка възраст  можеше да копнее - изпепеляваща любов, страст, уважение и знанието, че мъжа, когото обичаш никога няма да те напусне… И ги получи, но не по начина, по който си бе представяла. 

Красивия, свят, който ѝ бе обрисувал се оказа пустиня с море от огън. Златният дворец, в който щеше да царува - златна клетка, от която не можеше да избяга. Слугите, които щяха да целуват земята под краката ѝ - лицемерни демони, които бързаха да изприпкат при първата и втората, за да докладват. Златния остров, охраняван от морско чудовище, хранещо се с душите и страха на осъдените души. А любовта и верността, в които се бе клел трябваше да дели с още пет наивни, клети глупачки също като нея. Но дори тогава бе заслепена от любов. Обидите на Елизаздра, понасяше с усмивка, ударите на Махаллат - с гордо вдигната глава. Бе готова на всичко, стига той да бе щастлив. Но той никога не беше.

Любовните поеми, които ѝ рецитираше през нощта, ги повтаряше на друга още на следващата вечер. Любовните клетви бързо бяха забравени, щом някой паднал изпратеше нова наложница като дар. От невинното момиче, нямаше и помен, Елинор бързо овладя дворцовите маниери на другите съпруги. Осъзна, че е в порочен кръг едва, когато осъзна, че е бременна. 

Не знаеше дали дотогава е била под някакво заклинание, но всичко се пречупи. Илюзията, която Луцифер бе създал се пръсна на стотици парчета. Тя имаше малко дете, което не само бе изгубило баща си, но и майка си. Алекс нямаше вина, че майка ѝ бе така потънала в скръб, че искаше да избяга, да се скрие от самотата и тъгата. А сега щеше да роди друго дете, само за да го обрече на свят изтъкан от мрак, страх, предателство и омраза. 

Но как можеше да избяга, как да се върне обратно в Материалния свят, при това бременна с детето Му? Вече бе обвъзрзана в свещен съюз с него, във вените ѝ течеше частица от неговата магия, ако завършеше  и ритуала след раждането, щеше да остане безсмъртна, щеше да бъде свидетел на смъртта на собственото си дете. Не, никоя майка не биваше да погребва детето си. Трябваше да се махне оттук. 

Най-големият ѝ съюзник се оказа и най-големият ѝ враг. Лилит. В замяна на пощадата ѝ, Елинор трябваше да напусне Ада и никога вече да не се завръща като Шеста съпруга на Луцифер. Каза ѝ как да се свърже с майка ѝ, как да ѝ изготви амулетите за деня на раждането. 

Елинор си спомняше страха, който бе изпитала, когато я затвориха в онази Кула. Дори любовта ѝ към Луцифер да бе истинска, там - докато гледаше как огромната змия се опита да пробие златния щит, за да убие нея и детето ѝ - умря. Не просто умря, ненавиждаше го. Мразеше го за лъжата, която ѝ бе продал, ненавиждаше го, задето се бе възпозлвал от слабостта ѝ. Проклинаше го, задето я бе изтръгнал от семейството ѝ. Не знаеше как майка ѝ, заедно с останалите вещери от Сборището бе успяла да направи Портал към техния свят, но щом го видя, се втурна към него, загърбвайки живота си като съпруга и майка на една от дъщерите на Луцифер - Господаря на Ада.