Прочетете Първа глава от новелата Незаконният принц

Казармата, Подземния свят

 

Виковете на новобучаващите се бойци огласяха класната стая. Тук бе любимото място на Велзевузий в целия свят. След Потопа всиките му братя и сестри, братовчеди и братовчедки бяха погубени. Останаха само той и Сехибе. Като единствен син на Краля, всичкисмятаха, че ще бъде посочен за наследник или поне ще получи място в Съвета. Вместо това бе захвърлен тук, в Казармата да обучава новодошлите. Не възропта. Никога не пожела нещо повече, но една малка част от него се почувства предадена. Унизена. 

С нищо не се различаваше повече от другите учители. Нямаше повече власт. Думата му не се чуваше повече от на другите. С упорит труд и постоянство се издигна в очите на всички мъдреци в Подземния свят. Постигна го сам, благодарение на ума си. Не заради потеклото, което чувстваше по-скоро като бреме, отколкото като награда.

Вековете отминаваха, а той продължи да преподава. Осъзна, че всъщност не само му се отдава, но и му харесва. Отбираше най-добрите демони от Аксилп – Казармата в Ада, където траеше третото изпитание на мъртвата душа. Ако го преминеше успешно – отиваше като слуга в някой от дворците на чичовците му или идваше тук. Но, ако се провалеше се превръщаше в източник на енергия за Адските недра – дворецът на Луцифер.

Велзевузий влезе в стаята и ароматът на вечни черни рози погъделичка носът му. Запалените факли хвърляха приглушена светлина в иначе тъмното предверие. Тези, които го видяха веднага заеха местата си, но малката групичка, наобиколила младежът, продължи да си го подава и да подхвърлят обиди думи, заливайки се от смях. С един скок се озова до тях, разпръсквайки демоните. Хвана момчето за черната роба и го завлаче към подиума най-отпред. Надушили слабостта му, демоните веднага се втурнаха като ято лешояди да разкъсат своята плячка. Сега бе моментът, в който да разбере дали да продължи с обучението или да го убие направо тук.    

Хлапакът бе свел покорно глава, чупеше нервно пръсти и пристъпваше от крак на крак. Само дето не ревна! Идеше му да вземе сребристият меч, закачен на стената и да го посоче, но търпението надделя.

-        Изправи се! – изрева Велзевузий и демонът изпъчи гърди напред.

Велзевузий огледа с погнуса красивото му лице. Големи сини очи с дълги черни мигли, малки пълни устни, закръглено личице и нежна порцеланова кожа. Ако не носеше панталони щеще да го обърка с жена! Де да имаше силен характер – подмолен, манипулативен, хитър, щеше да стане чуден боец от него. Силата сама щеше да дойде след спечелените битки.

-        Как се казваш, момче?

-        М–м–марк –  заби поглед в кожените сандали, които му бяха дали при пристигането му.

-        Е, Марк. Кажи ми какво научи откакто си тук. Можеш ли да се биеш с меч? С боздуган? Със сабя?

-        Н-н-не

-        Тогава може би владееш бойни изкуства?

-        Н-н-не, Уч-ч-чителю.

-        Гледай ме в очите, когато ти говоря! –  отсече Велзевузий и надигна брадичката му. Марк опитваше да отмести поглед, но сякаш се боеше, че ако го стори –  ще умре.

-        Кажи ми заклинание за унищожение тогава.

-        Не зная такова. –  прошепна Марк.

Велзевузий започваше да губи търпение. Как бе допуснал да вземе това недоразумение със себе си? Смяташе, че има дарба за тези неща, че може да надуши добрият демон от петдесет стъпки. Недоумяваше как изобщо е успял да се справи с препятствията! Да не би Сирузу – страшилището в Огнена река да е спял дълбок сън? Как не е надушил страхливата му душа и не я е погълнал? Намирисваше му на измама.

-        Тогава може би имаш специална дарба, за която не знаем?

-        И това нямам, Учителю.

Смехът на Велзевузий разцепи тишината. Учениците му го последваха. Обикновено успяваше да удържи емоциите си, но това нещо тук…

-        И как смяташ да се изправиш срещу враговете ни? –  Велзевузий се надвеси заплашително над и без това ниският демон.

-        З-з-зависи к-к-кой враг имате предвид. Ако намеквате за вампирите –  рискът от бунт е реална. Станали са арогантни, не признават нашите закони, строят огромни палати с изумруди, доносени от Златният остров в Ада, хранят се, с когото им падне, не почитат боговете ни, всъщност не почитат никого, а Кралицата им, която спи с Господарят само подхранва повече и без туй голямото им его.

-        Да речем, че говоря за тях. – отвърна Велзевузий с равен тон, изненадан от изчерпателния отговор на страхливеца. Поне бе наблюдателен за случващото се наоколо.

-        Вампирите са могъща раса, ако продължават да се хранят със силните ни демони, като нищо да се превърнат в най-силната раса в света. Ние можем да се телепортираме, но те са толкова бързи, че е почти като да се телепортираш. В битка демонът няма шанс – вампирите притежават изумителна сила и издръжливост. Единственото ни оръжие е магията, която те не владеят, но докато направим ритуал или кажем заклинанието мнозина от нас вече ще са мъртви. А след всяко хранене силата им се утроява, а жаждата за кръв няма уталяване. И милионна армия да излезе срещу тях – е безполезно. Вероятно ще убие някой друг вампир, но рано или късно ще се превърне в храна.

-        Значи и с магия не можем да ги убием. Какво предлагаш тогава, да им подарим царството си и да се молим за бърза смърт? 

-        В никакъв случай! Ще използваме некроманти и слаби демони за примамка.

-        И какво по-точно ще призоват некромантите, глупако? – обърна се главатарят на групичката, която до преди малко го бе тормозила.

Марк не се стресна, както Велзевузий очакваше. Дори напротив придоби още по-голяма самоувереност.

-        Вярно е, че веднъж убити, демоните са унищожени завинаги, защото не притежават душа –  за разлика от вещиците и магьосниците, които не само че са силни, но и са смъртни, когато слизат в Подземния свят. Ще очертаем магически кръг, в който ще ги чакат демоните. Веднъж стъпили в него, вампирите не могат да го напуснат и тогава некромантите ще събудят мъртвите души на вещици и магьосници, които ще използват моментът, в който се хранят и са уязвими.

-        Битката може да продължи месеци, дори години. –  не се отказваше Велзевузий.

-        Още по-добре. Щом свърши храната, ще започнат да се самоизяждат, докато не остане само шепа от тях, а магьосниците ще се справят с тях с лекота.

Велзевузий остана доволен от отговора на Марк. Макар и страхливец, определено имаше остър ум и разбираше от военна стратегия. По време на уроците не бяха обсъждали опасността от вампирите, но той даваше наистина добро решение. Интересно му бе какво решение ще даде за вещиците, все пак в момента Кралят и Съвета решаваха дали да убият водача на фанагорийското сборище или да го оставят жив. Вероятността някои от бойците в класната стая да бъдат избрани за мисията бе голяма. 

-        А, ако те изпратя на мисия срещу водач на вещерско сборище?

Мускул върху лицето на Марк трепна. Опита да скрие тъгата по дома, но не успя. Велзевузий бе нефилим, живял повече от хилядолетие – нищо не му убягваше. Определено беше нов. Поттисна желанието да го попита как и кога е умрял.

-        Това всъщност е лесен въпрос –  каза след като се окопити. Веждите му бяха леко смръщени сякаш въпросът го бе обидил. – Повечето вещици не яздят, не се обучават в бойни изкуства, не боравят с оръжия. Разчитат единствено на магията си – ако енергията им е силна, то заклинаията и отварите им също, но докато ги изрекат лесно могат да бъдат убити с оръжие или с енергиен лъч.

-        А, ако е надарена?

-        Хм – Марк прокара неволно пръсти между брадичката си. – Малко вероятно е – изрече след известно време колебание.

-        А, ако издиря такава със специална сила и те изпратя точно при нея? – процеди Велзевузий и отново се надвеси над него.

Марк преглътна буцата застанала на гърлото му и продължи:

-        Ще запратя енергиен лъч по нея, преди да е използвала…

-        Имаш ли енергиен лъч? – прекъсна го Велзевузий.

Ако Марк все още бе човек досега няколко пъти да се е препотил. Беше изнервен, страхът му отново взе да се прокрадва и това хич не му се нравеше. Момчето показваше прилични умения, с правилното насоване и обучение щеше да се превърне в доблестен демон… ако не го убиеха преди това де.

-        Ще използвам помощ. – Марк най-сетне даде отговор, тъкмо мислеше да се обърне към някой друг от ученциите. – Ще ѝ изпратя инкуб, който да я убие, докато спи. – отново изпъчи гордо гърди, доволен от отговора, който бе дал.

-        А, ако е защитена?

-        Ще вкарам в сила ангелското си лице. – ухили се по хлапашки. – Ако не я нападна, няма как да знае, че съм демон. Ще приспя бдителността ѝ, мога дори да обладая тялото на мъж и когато най-малко очаква ще забия атамето си в сърцето ѝ.

Велзевузий хареса отговора, даде му знак да заеме мястото си. „Кой знае, някой ден, може и да изпробваш плана си. Ако не си убит дотогава…“

 

*******

 

Велзевузий замахна с меча срещу противника си, но той посрещна удара с лекота и го отблъсна. Това сякаш го настърши още повече. Последваха три бързи удара и ритник в бъбреците, за да го отслаби. Демонът стисна устни и продължи да посреща атаките му.

Звукът на стържеща стомана бе насъбрал тълпа около арената. Всички наблюдаваха боя, някои дори скандираха – неговото име, разбира се. Велзевузий изобщо не допусна виковете да го разсеят, нападна с меча, а със свободната си ръка го удари в лицето, запращайки го на няколко крачки от себе си. Съперникът му бързо се изправи на крака. Обхвана дръжката с две ръце и зачака поредната атака.

 Велзевузий се възползва от слабата гравитация, отскокна нависоко и нападна отгоре. Но боецът предугади плана му и грациозно се плъзна настрани, само, за да се озове на милиметри от насоченото острие към него.

-        Добре съм те обучил. – Велзевузий не сваляше оръжието от ученикът си. Му Нанг бе един от най-добрите бойци сред новаците. Беше жилав и пъргав и знаеше как да използва ниският си ръст.

-        Учителю! – до ушите му достигна викът на вярното куче на Лихий той вземаше важните решения в Съвета. –  Съветът реши. Очакват Ви в двореца.

Велзевузий пое дълбоко дъх, нещо не бе както трябва. Мазният глас на Атиняк днес стържеше сякаш знаеше нещо, което му убягваше. И защо го викат, обикновено просто му съобщаваха, че трябва да изпрати демон или няколко на мисия. А сега го викаха. 

Велзевузий нямаше време да разсъждава за подбудите на Съвета, а, така или иначе скоро ще разбере. Подаде мечът на телепортиралият се оръженосец и с един скок се отплепи от земята, понасяйки се нависоко като птиците в Материалният свят.