Прочети Първа глава от романа "Кралицата на Подземния свят"

Прочети Първа глава от романа "Кралицата на Подземния свят"
19 юни 2023
  1. Глава Преродена 

Ели

 

Аитрама, Подземния свят

 

Ели не можеше да обясни какво се случваше с нея в този момент. Чувстваше тялото си в безтегловност и едновременно тежко като олово. Мракът все още я държеше в прегръдката си, но чуваше гласовете на Велзевузий и Сехибе, макар да не успя да различи думите, които изричаха. 

Черна тъкан на магия щавеше кожата ѝ, рисувайки магически руни, които блестяха с новооткритата ѝ енергия.  Болката трябваше да е силна, но я усещаше по-скоро като боцкане от игла на татуист. 

  •  Още колко време ще го правим?чуваше стържещия като с трион върху ламарина глас на Сехибе. 

Тръпки на отвращение преминаха през Ели. Но забрави за всичко щом чу плачът на детето си. Никога не бе изпитвала такава силна любов към някого без дори да е го е виждала! Сърцето ѝ така се разтуптя, че заплашваше да изскочи от гърдите. Дори не успя да вземе бебчето си, преди човешкото ѝ тяло да умре. Така ѝ се искаше да го види, да сгуши малкото му телце в своето…

  • Фелизер, Сложи Принца в кошчето му! – продължаваше да нарежда Сехибе. 

“Принц! Имам син!”, мислеше си Ели. През цялата си бременност бе смятала, че също като жените в рода ѝ и тя ще роди момиче, но бе дала живот на момче. Тази новина не я натъжи, дори напротив! Да отгледа и възпита мъж, престолонаследник, Крал, дори и се струваше по-лесна задача. Ели затвори очи и започна да си представя чертите на момченцето си.

  • Да не си посмяла да отделиш амулетите от него! - раздаваше заповедите Сехибе. Ще бдиш над него всяка секунда. Ако му се случи нещо, теб ще държа отговорна! 

Амулетите! Лилит! Ели сега си спомни, че точно преди да издъхне, Лилит бе приела формата на призрачната змия, която да изпие жизнената ѝ енергия. 

“Трябва да се махна оттук! Трябва да се събудя! Синът ми има нужда от мен!” Безпокойството веднага завладя съществото ѝ.  Усещаше как тялото ѝ се мяташе във въздуха, опитвайки се да се пребори с тъмните сенки, рисуващи по нея. 

“Пуснете ме! Синът ми се нуждае от мен! Трябва да си вървя!”, но никой не чуваше молбите ѝ. Катрана продължи да се лее върху тялото ѝ.   

  • Сехибе! – Ели чу рева на Велзевузий.  – Върви в покоите си!
  • Що за наглост! - отвърна му тя. - Пред теб стои дъщерята на Краля! А, ти си просто копелето на един предател! – изсъска му тя. – Мери си приказките! Една моя дума и ще те обезглавят!

Велзевузий се разсмя. Явно отровните ѝ думи не успяха да го оскърбят както се бе надявала.  

  • Хич не искам да съм на твое място. Докато покойният ми баща бе Крал, аз бях копеле, но и единственото му дете. - отвърна спокойно Велзевузий. - Всички други бяха мъртви. А, ти винаги ще си в сянката на Принца. Винаги ще си незаконородената. Всички успя да премахнеш от пътя си, но ще успееш ли да победиш Принца? Все пак, ти си просто нефилим, а Той е дете на Азазел и на Фотия…
  •  С удоволствие ще наблюдавам как баща ми те измъчва в подземието!

Докато слушаше размяната на обиди, на Ели ѝ се прииска да ги убие и двамата. Детето ѝ бе в опасност, а те се канеха един друг какво ще си сторят.  

Някъде отдалеч се чуваше тропот.  Ели не можеше да прецени дали се чува при тях или при нея. 

“Изправи се, преродена!”, отекна древен заповеден глас. “Изправи се, Кралице на Подземния свят! Прегърни огъня, течащ във вените ти, изтъкан от нишките на Създателя!” - гласът бе ту женски, ту мъжки, а след това детски. Висок, нисък, напевен и грачещ. “Кралството ти те очаква!”

Ели усети твърдината под тялото ти. Тъмата, която доскоро бе обвита във вечен мрак, сега пулсираше с огнено сияние. Ели бавно отвори очи, отново се намираше в покоите си, където цареше гробна тишина. Единствено на синът ѝ не му пукаше, че майка му се  е завърнала от мъртвите и продължи да плаче. Музика за ушите ѝ. 

Змията, която опитваше да премине през златната стена, издигната от амулетите я гледаше със страх. Ели се усмихна едва доловимо. Усещаше бушуващият огън във вените си, затвори очи, пое дълбоко въздух и когато ги отвори, сянката на Лилит се гърчеше в пламъци. 

Велзевузий, Сехибе, прислужниците ѝ, всички я гледаха с благоволение. В синхрон ѝ се поклониха. Ели сведе поглед към разкъсаната и напоена с кръв рокля, раните ѝ се бяха затворили и на тяхно място имаше само кървави петна.  

Ели се изправи рязко, грохотът приближаваше. Чуваха се бойни викове и закани, но не беше армията ѝ от вампири... 

Десетки вещици нахълтаха като ято скакалци в покоите ѝ. Велзевузий и Сехибе се спогледаха за миг и започнаха да запращат огнени лъчи срещу първата вълна от вещици. Ръцете им замряха във въздуха, когато съзряха безмилостно разрастващият огън, обхващащ една по една всяка вещица…

  • Кои са тези? - поиска обяснение Ели щом нахълталите се превърнаха в купчина пепел. Къде е армията ѝ, къде е Стела, какво правят тук вещиците? Тъкмо се отърве от едните и пръкваха нови. Враговете ѝ нямаха край. 
  • Нападат ни! - извести ги задъханата Стела, която тъкмо се бе телепортиралата при тях. -  Сборищата! Много са!

Само Ели ли не разбираше какво се случва? Колко време бе останала на онова място? 

  • Започни отначало! - скара ѝ се Сехибе. - Нищо не ти се разбира!
  • Отидох да отворя портите на армията, както Учителят ми заповяда, но отвън нямаше никаква армия, а десетки Сборища…

Ели изкърца със зъби, а мускула на лявото ѝ око започна да играе. Баба ѝ и братовчедките ѝ не са си губили времето, веднага са решили да ударят. Синът ѝ отново нададе гласец от кошчето си, навярно усетил новата надвиснала заплаха. Нямаше никакво намерение да стои и да ги чака да нападнат, щеше да се отърве от всички още сега! 

  • Велзевузий, не се отделяйте от Принца! - заповяда Ели и напусна стаята като фурия.

Вулканите и гейзерите, ограждащи острова, на който се намираше Аитрама избухнаха с пълна сила, изливайки се право в Ацетилиново море. Цялата суша бе заета от вещерската армия. А най-отпред, свлякла се на земята от болка, стоеше нейната двойница. 

„Закъсня.“ прошепна Ели в ума на Габи. С връщането на силите ѝ, се бе завърнала и телепатичната им връзка.  

В отговор Габи вирна гордо брадичка, потискайки болката от убитите вещици. Мислите на Габи се изляха в съзнанието ѝ като врящ котел. Заболя я да научи, че планът да нападнат Подземния свят, докато е уязвима е именно неин. И щеше да успее, ако бе дошла малко по-рано. 

“Колко ли по-силна е сега, когато се възроди като Кралица на Подземния свят?”, Габи потрепери при споменът за мощта ѝ преди да бъде свързана с Азазел в свещен съюз. 

Ели излезе от виещите се пламъци в двореца – боса, с буйни огнени коси,дългата ѝ рокля беше разпорена и на места слепена.

  • Виж ти! – извиси се звънливият ѝ глас, като пристъпваше към насъбралите се сборища навън. – И това, ако не е семейството ми, което е дошло да убие мен и синът ми!

Вещиците се шушукаха една друга, но Ели смътно я вълнуваше разговора им. 

  •  Закъсня, както винаги – повтори Ели, но този път на глас, за да  я чуят всички.

Подиграва ми се!” чу мислите на двойницата си. ”Подиграва ми се, че закъснях също като в Нощта на мъртвите и на пълнолунието. Не успях да спася нито жертвите на Карнавала, нито фанагорийските деца, превърнати в нейна армия. Закъснях и сега. Преди няколко часа, когато бях в тялото ѝ – тя все още бе бременна. Подземния свят бе пълен с бунтовници, а сега бе…”

„Празно?“ – попита я Ели в ума ѝ.

Габи скръцна със зъби, когато отново чу мислите ѝ. 

  • Не искам да съм негостоприемна, но армията ми идва насам. Би било ужасно, ако собствените ви деца ви избият – засмя се Ели, макар никак да не ь бе смешно. Преди малко бе родила, това трябваше да е специален момент между нея и синът ѝ, а вместо това бе принудена да се разправя с тази пасмина!
  • Няма да си тръгна без Дейвид. – всяка една думичка излезе отчетливо от устните на Габи, която излизаше от талпата, гледайки право в собствените си очи.

Ели отново избухна в смях. Значи затова било всичко. Дейвид Ашбърн. Гаджето ѝ, което беше част от армията ѝ. Разбира се, че не беше заради всички други лоши неща, които бе сторила и за които я обвиняваха.

  •  Разбира се, че си тук заради Дейвид, а не заради чичо – процеди Ели, когато спря да се смее. – Ти знаеш, че не съм го убила, нали? – прошепна Габриел. – Беше в тялото ми, знаеш, че нямах сили тогава.
  • Достатъчно! – отсече Габи. – Освободи Дейвид или…

„Или? Или?!“, повтори наум Ели. Гневът, който бе трупала като човек, избухна с бясна сила. Огънят бавно напусна тялото ѝ, помитайки след себе си, едно от сборищата.

  • Или какво? – разгневи се Ели. – Какво ще направиш? – обърна поглед встрани и още едно сборище избухна в пламъци.

 Вещиците се разбягаха,  бяха като подплашено стадо овце, блъскащо се едно в друго. Бяха изпаднали в паника. Вместо да я убият както с ебяха надявали,, тя щеше да ги избие една по една. Само с един поглед Ели изпепеляваше всеки, изпречил се на пътя ѝ. Нямаше накъде да избягат. Не можеха да побягнат към морето, защото бе обхванато от пламъци,а по средата бе тя. Бяха в капан.

А ето, че и армията ѝ се задаваше. Вампирите, които допреди два месеца бяха обучаващи се вещери в Сборището от Фанагория, Великобритания и Франция, сега бяха част от „най-силната, най-свирепата, най-кръвожадната“ армия на света. А след угощението, което си спретна с вампирите и демоните в Подземния свят, бе непобедима.

Треперещите вещици бяха заобградени. Гледаха в празните очи на децата си, от милите и добри дечица нямаше и помен. Лицата, която стояха пред тях бяха разчорлени, белите им ризи бяха „окаляни“ със синя кръв. И те разбраха. Те само чакаха заповед от Кралицата си, за да утолят жаждата си за кръв с майките си.

Ели мина между двама от вампирите, заставайки очи в очи с вещиците.

  • Днес ще проявя милост и ще ви оставя да си вървите. Ако сте се надявали, че ще се обедините с бунтовниците срещу мен - както сами виждате такива няма.  Загубихте – каза Ели и махна с ръка, отпращайки натрапниците надалеч, в Материалният свят...