Прочети Девета глава от романа "Кралицата на Подземния свят"

Прочети Девета глава от романа "Кралицата на Подземния свят"
20 юни 2023

9. глава

Из дебрите на Ада

Григорий

 

 

Някъде в Отвъдното

 

Григорий усещаше силна безтегловност. Душата му се носеше из пространството, лека като перце. Беше сам. Нямаше никого и нищо. Не цареше пълен мрак, но и светлина нямаше. Едно безкрайно нищо…

Не знаеше дали е бил там секунда или година. Нямаше и време. 

„Къде съм? Това ли е Ада?“, запита се Григорий, който бе изпълнил три от стъпките в плана на Водача на Сборището. Когато вечерта пристигна в дома му, разтревожена, че ще я отлъчат, той знаеше, че няма никакво време за губене. Събра най-верните си приятели, които също като него бяха верни на Елинор до гроб. 

Горкият им водач! Не заслужаваше това! Да бъде отхвърлена от Сборището, за което бе дала живота си! Само за няколко месеца, водача им бе постигнал невъзможното. Обучи Габи, дари с неземна сила Сборището, успя да настрои двойничките една срещу друга. 

А сега всичко, за което Елинор се бе борила, бе унищожено.  Габи знаеше истината и искаше водача им мъртъв. Затова трябваше да действат бързо, преди оглавяването на нов. По всяка вероятност, щяха да изберат Лора, предателката, която щеше да погне Елинор и да унищожи всичко, за което се бяха борили. 

Е, той няма да ѝ го позволи. Усилията им няма да бъдат напразни. Без капка угризение преряза гърлата на вещерите, а после своето. Вече подвластни на тъмнината, Григорий и останалите без усилие щяха да се вмъкнат в Подземния свят и да унищожат Фотия отвътре. 

Ето я и нея!

Григорий нямаше представа откъде се бяха появили всички тези хора, единствените, които позна бяха покровителят на Сборището – архангел Рафаил и омразната Фотия. 

  • Виж ти и това, ако не е ангела, който през целият ми живот се е опитвал да ме убие! – захапа покровителя им Кралицата на Подземния свят. 
  • Фотия! – скастри я мъжа до нея. – Остави драмите за войната.! Тук сме, за да съдим него – Чернокосият мъж посочи с пръст към Григорий. Всичко му се преобърна. 
  • Най-накрая нещо разумно да чуя от теб, Азазел. – присмя се светлокосият мъж, до архангел Рафаил. 

И Съдът започна. Всеки един от ангелите и падналите държа своя реч. Григорий рано осъзна, че може само да слуша, но не и да отговори в своя защита. 

  • Моля ви, глупака е съучастник в убийство! – произнесе се онзи, когото наричаха Азазел. – Най-безсрамно е използвал уязвимостта на момичето, което ви е любимка, за да може баба му през това време да убие баща ѝ! А след това се преструваше на неин приятел в продължение на месеци! Само за тези три неща, ще бъде измъчван жестоко в Ада! Той е наш! Дайте ни го! – разгорещи се Азазел. 
  • Решено е. – произнесе отчетливо и в същото време с висок и спокоен тон, силуета, от който струеше най-бялата, най-ярката светлина, стоящ най-високо от всички на величественият си Трон, заобиколен от ангелите си. – Григорий отива в Ада. 

И нищо вече беше всичко. 

Григорий май предпочиташе да е насред нищото, там поне не смърдеше на развалени яйца. От пъстрите горещи извори се надигаше пара, от чиято воня му се насълзиха очите. 

Пред него имаше огромна река от лава, където го чакаха приятелите му и някакъв непознат мъж, целият облечен в черно. И той беше черен. Не, с тъмно-шоколадова кожа, а черна – като катран. Григорий се качи на черната лодка.  

Реката се простираше на длъж и на шир, огнените пипала галеха въздуха сякаш опитваха да го съблазнят и заедно да опустошат света. Лодката пореше ръцдивата вода, оставяйки следи от течна жарава след себе си. 

Очите на Григорий бяха на четири. Вече бяха мъртви, нямаше какво да им се случи и все пак остана нащрек. Приятелите му като че ли не изпитваха неговите тревоги, шегуваха се по между си, сякаш бяха тръгнали на приключение, а не на опасна мисия. 

  • Нямам търпение да унищожа онази никаквица! - провикна се Саша над глъчката. - Само да я бяхте видели! Каква надменност, каква жестокост! 
  • Самонадеяността ще ѝ изяде главата! - съгласи се Андреа. - Няма да разбере откъде ѝ е дошло! - момичето прокара пръст по шията си, сякаш мислено я колеше.
  • Аз пък първо бих я вкарал в леглото си! 

Всички се обърнаха към Бюзас. Едва ли имаше момиче в Порт Монарх, което да не  е минавало през леглото му. Григорий можеше да се обзаложи, че първото изпитание през, което ще премине е да се пребори с ластта си. 

  • Какво? - докосна с ръка мястото, на което бе капнала лава, оставяйки ситна дупка по дрехата му. - Не може ли първо да се насладя на тялото ѝ, преди да я убия? - ухили се Бюзас, бе виждал как момичетата припадат от тази негова усмивка, Григорий я намираше за противна.  

Нямаха време да го пратят по дяволите, лодката се разлюля и изправената дружинка едва не падна в огъня. Малките вълни, постепенно прераснаха в силно вълнение, сякаш самия огън под тях бе оживял. Сърцето на Григорий бясно запрепуска. Излая им да седнат и да се държат здраво, докато самия той изпълняваше заповедта си. 

  • Тази лодка май не е много здрава. – притесни се Саша, сгушена в Бюзас и Марио. 
  • Естествено, че не е, глупачке! – отвърна Андреа, а русите ѝ коси блестяха от светлината, която хвърляха пламъците.  - От дърво е!
  • А, ако се запалим? – обади се друго момиче от групата. 

Григорий завъртя очи. Изобщо не бе в настроение за драмите им. Знаеше, че са в безопасност на лодката, Елинор го бе уверила в това. По-добре вещиците да се опомнят и да си спомнят защо са тук. Имаха мисия, трябваха му трезво мислещи войници. 

Колкото повече пътуваха в толкова по-гъста мъгла навлизаха. Гладни сови и бухали, кръжаха над тях, надаващи яростни писъци. Момичетата започнаха да пискат и да закриват лицата си. Хищните птици като нищо щяха да изкълват очите им! 

Лодката се разклати отново, пръски лава се разляха по дъното на лодката. Момичетата се развикаха още по-силно.

  • Тихо! Нещо се движи във водата! – извика Марио. 

Огромно огнено кълбо избухна като бомба нагоре. Дори писъкът на птиците замлъкнаха в очакване на нещо. 

От дълбините излезе създание от най-големите им кошмари - морска змия, обсидиановата ѝ кожа лъщеше насред лавата, а острите шипове по гръбнака ѝ зловещо проблясваха, чакайки да бъдат напоени с кръвта им. Ревът му разпори въздуха. Пастта му зееше, разкривайки девет реда от нащърбени зъби, които вече предвкусваха угощението. 

Двете кълбета от непрогледен мрак се взираха в широко отворените му очи. Григорий знаеше, че ако си поеме дъх, чудовището щеше да го сметне за покана. Не му остана нищо друго освен да продължи да вторачва погледа си в неговия, с единствената надежда, съществото да се върне обратно откъдето бе изпълзяло. 

Но проклетия кучи син, който управляваше лодката, бе намислил друго. Остави греблото в лавата и продължи да гребе. Морското същество това и чакаше с ужасяваща скорост се хвърли към лодката. Григорий се молеше, лодкарят да направи някаква маневра и да ги спаси от злата участ, но той със завидно спокойствие продължи да гребе. 

  • Какво ти става? - разтърси го Бюзас за рамото. Тъмния мъж му хвърли унищожителен поглед през рамо и продължи със задачата си. - Спаси ни! Измъкни ни оттук! - крещеше му Бюзас. 
  • Стегнете се! - извика Григорий с дрезгав глас, без да изпуска змията от поглед. Пое дълбоко въздух и затвори очи. Щом ги отвори грозната муцуна бе на метър от него. Разглеждаше го с интерес. Григорий знаеше, че сега е момента, отприщи цялата си магия срещу чудовището, но с изненада откри, че нямаше нищо за отприщване. - Андреа, имаш ли някакви сили? - обърна се към вещицата, която владееше телекинеза. 
  • Нито капчица - поклати глава момичето. 
  • Какво става? Защо нямаме сили? - изписка Саша, Григорий имаше чувството, че всеки момент ще се свлече в краката им. 

Това бе някакъв кошмар. Защо водача не ги предупреди за чудовището и за липсващите сили? Що за шега бе това? Нима водача им искаше да ги избие? Нима напразно се простиха с живота си?...

Приятелите му не отказваха, запращаха магически заклинания, сякаш мятаха остриета по създанието, но уивърнът си остана все така недокоснат. С грация кръжеше около лодката и ги разглеждаше, сякаш се чудеше с кой от тях да похапне първо. 

С гръмък писък, змията се гмурна в дълбините. Лодката се разлюля, лавата ги опръска, изтръгвайки силен вик от гърлата им. Григорий стисна челюсти, усещаше, че няма да издържат дълго. През ума му минаваха какви ли не планове, да изтръгнат греблата от ръцете на лодкаря и да се бият с животното, да оставят в лодката някого за примамка, докато другите преплуват до брега, където ще са в безопасност… 

  • Тръгна ли си? - попита с треперещи устни Саша. - Спасихме ли се? 

Никой не посмя да отговори. Никой не посмя да помръдне, боейки се, че ако продумат чудовището отново ще нападне. Саша седна в ъгъла на лодката, прегърнала коленете си. Някой изпищя. Дори на Григорий му омекнаха коленете, когато огромната паст налапа тялото на Саша. От кръста надолу тялото ѝ се мяткаше с последни конвулсии. Григорий наблюдаваше как чудовището я завлича в дълбините, напълно безпомощен да я спаси....