Атон, Гърция
Силният вятър брулеше лицето на Лора и развяваше дългите ѝ черни коси. Бе се изкчила до голям връх, от който се виждаше цялата околия. Земята вече се бе събудила и бе пременена в зелена премяна. Пролетните цветя бяха поникнали, допълвайки ансамбъла и придаваайки лек пролетен аромат на въздуха. Усещаше погледите вперени в нея, неприязънта, която струеше от всяка клетка на заобикалящите я водачи. Също като Сборището ѝ, предпочитаха в момента пред тях да стои друг водач. Баба ѝ.
Удар под кръста. Водача на Великия събор я обвиняваше, че тя ги изостави, когато нападнаха Подземния свят. Разбира се, Лора можеше да обясни надълго и нашироко, че не може да застане срещу член на семейството си, че Елинор е манипулативна, коравосърдечна измамница, но нищо от това нямаше значение за тях.
Лора не знаеше какво да каже в този момент. Бе смятала, че имат някакво време, че може и да успеят да предотвратят Предсказанието. Но не. Грешно разчетоха знаците. Покровителя не ги предупреждаваше, че Конника се е събудил, а че е вече буден и тепърва ще взима своите жертви.
Всички шепоти млъкнаха. Водачите видяха на какво е способна армията на Ели. Когато сборищата пристигнаха, всички демони и вампири бяха мъртви. Колкото повече свръхестетсвена кръв пиеха, толкова по-силни ставаха.
Ако братовчедка ѝ увеличаваше армията си, не хората, а вещиците бяха в опасност…
*********
Адрианополис, Материалния свят
Лора я нямаше вече няколко дни. Оттогава Габи не бе получила ни вест, ни кост. Сякаш беше много трудно да вдигне телефона и да каже, „Хей, Габи, познай какво, останалите водачи нямат никакво желание да ни помогнат или събрах армия, чакай ме!“
От всичко най-много мразеше неизвестността! Видението на Пророците я бе изплашило до смърт! Когато опита да изкопчи повече информация от тях, те не ѝ казаха нищо повече. Проклети да са! И те и Предсказанието, и баба ѝ, и всички!
Габи се тръшна на земята по дупе от безсилие. Ненавиждаше ситуацията, в която се намираше! От едната страна стоеше Сборището, семейството ѝ и всичко, в което вярваше, а от другата сърцето ѝ. Не можеше да убие Дейвид, дори да знаеше някакъв начин. Чувстваше с всяка клетка, че може да му помогне. Трябва да му помогне! Та той и семейството му бяха невинни!
Нима са искали Лидия да ги превърне във вампири? Нима са искали Ели да ги направи безчувствени чудовища, жадни за кръв? Нима на този свят не съществуваше справдливост?
Всеки ѝ повтаряше, че тя е Избраната. Че тя ще поведе Доброто! Че може да спечели Битката. Но нима бе така? Та тя дори не можеше да спаси мъжа, когото обича, а какво остава за целия свят?
А Ели… Ели се справяше с всичко. Дори, когато бе обикновен човек бе по-силна от нея! Винаги беззкомпромисна. А тя? Тя бе просто едо момиче, което нямаше представа какво да прави.
По дяволите! Лора няма ли да се обади вече?
Стана от земята, взе мобилния си от масата и набра сестра си. Както и си мислеше, телефонът ѝ бе изключен. Габи го запрати в стената.
Какво да прави? Как да спре всичко това? Бе опитала всичко. Бе преровила всека „Книга на сенките“. Бе изчела всяко заклинание. Бе опитала всеки ритуал. Дори в момент на слабост бе измъчвала пророците, но отговор не получи.
Може би, ако опита отново да се свърже с Покровителя… В крайна сметка сестра ѝ бе успяла. Защо да не успее и тя?
Тъкмо бе събрала всичко необходимо, когато усети двуполюсните емоции на сестра си. Габи захвърли всичко на пода и се съсредоточи върху Лора, която все още бе далеч от къщата. Тревожност. Това бе първото, което усети.
Нима срещата не е минала добре? Отказали са ѝ помощ? Отпратили са я? Или пък изобщо не са дошли на срещата?
**********
Казармата, Подземния свят
Лора преметна качулката си и излезе от пирамидата. Нарочно бе взела роба с по-дълга качулка, за да може да скрие по-голямата част от лицето си. Не искаше някой да я разпознае. В Подземния свят имаше твърде много фанагорийци.
Казармата, където се надяваше, че Велзевузий държи "Гримоар", се падаше вдясно от пирамидата. Между тях стоеше само само един полуостров, трябваше само да прелети над водата. Започне ли да заобикаля, щеше да е твърде подозрителни и цялото ѝ прикритие отиваше по дяволите.
Докато оставяше ситни стъпки по пясъка, Лора нямаше как да не се чувства гузно, че бе престъпила едно от златните правила на Сборището – да не слиза в Подземния свят. Та, нали точно затова бяха отлъчили Стела! Вината не беше нейна, Конър бе убил родителите ѝ и държеше сестра ѝ за заложник, но правилата бяха правила и никой нямаше право да ги престъпва. Освен тя – Водача на Сборището.
Сърцето ѝ щеше да се пръсне. А, ако срещне някой от шпионите на баба си и те докладват на Сборището? След прокуждането ѝ, Елинор се бе озлобила, бе способна на всичко, дори да навреди на собствената си внучка. Нямаше да ѝ е за първи път, нали? Дръпна качулката по-надолу в опт да скрие цялото си лице, но безуспешно. Май най-добре щеше да е да измине целият път летейки. Докато е на сушата винаги имаше възможност да се сблъска с някого.
Надигна малко качулката, за да види дали някой от демоните няма да полети. След като такова не последва, реши да опита с отскок. По дяволите, преди да реши да слезе в Подземния свят, трябваше първо да вземе няколко урока по летене.
Отскочи с всичка сила нагоре и невероятно, издигна се на няколко метра от пясъчните дюни. Зае легнала позиция и се устреми напред.
„Добре, че не ми се налага да правя завои“, помисли си Лора, носейки се из въздуха.
Докато бе на такава височина можеше да разгледа света, в който живееше Ели. Вляво от нея се извисяваше огромен дворец. Присви очи, не се бе излъгала, това наистина бе Bonheur – дворецът, в който Ели бе родена, където бе живяла до седмия си рожден ден, когато изгуби майка си. Всичко бе запазено. Кулите, градините, фонтаните, единствената разлика бе, че във вътрешния двор се издигаха три сребърни статуи – на Азазел, на Ели и на синът им.
Лека топлина се разля по тялото ѝ, бяха минали месеци от раждането на племенника ѝ, а тя още не го бе зърлава. Трябваше да събере всичката си воля, за да не завие към Bonheur.
Продължи да разглежда непознатия свят с интерес. Вляво от двореца се виждаха други земи, многобройни къщурки, пазари с големи опашки от клиенти и безкрайни дюни.
Когато наближи Казармата направи единственото логично нещо, насочи тялото си надолу. Не виждаше друг начин, по който да се приземи. Въпреки високата скорост, с която полетя надолу Лора не се нарани много при падането. Леко си натърти лактите и си ожули лицето. Почака сърцето ѝ да се успокои преди да се изправи. Как не се пръсна! Докато падаше, мисълта, че ще си счупи врата, не я напускаше.
Силен смях я изкара от мислите ѝ. Имаше си публика. Дотук с надеждата ѝ да остане незабелязана. Нескопосаното ѝ летене не бе останало незабелязано както се бе надявала. За секунди бе наобиколена от сочещи я демони. Смехът и подигравките им привлякоха още зяпачи.
Лора се изправи, вирна гордо глава, но не посмя да свали качулката си. Изтупа прашасалата си роба. Е, добра се до Казармата, а сега как да се добере до Велзевузий? А, ако отсъстваше? Мамка му, изобщо не бе помислила затова!
Резкият му тон я изкара от опиянението, което почувства при вида му, при допира му. Чак сега забеляза, че не се намираха пред Казармата, а в тъмна стая, осветена единствено от пращящия огън в огнището. Беше малка и обзаведена само с най-необходими неща като легло, шкаф и маса отрупана с книги. Стори ѝ се странно за неговото положение, не му ли се полагаше поне къща?
Лора неволно навлажни устни. Стар навик, когато не знаеше какво да каже или направи. Мамка му, забрави целият план! Искаше да потъне в земята. При вида му загуби ума и дума като проклета тийнейджърка.
Велзевузий я отдели от себе си. Не рязко или с погнуса. Но все пак не отвърна на целувката ѝ. Едновременно я ядоса и нарани. Нима я бе забравил? Толкова скоро?
Обезглави? Дори не ѝ бе хрумнало, че Ели би посегнала на живота му! Та той бе най-добрият ѝ приятел, дори повече! Беше ѝ като баща! Нима преобразяването я бе променило дотолкова, че да убие, единственият си близък? Не! Ели не би посмяла. Братовчедка ѝ не е чудовище!
Лора изстена, когато Велзевузий прокара език по врата ѝ. Колко ѝ липсваха устните му, начина, по който я докосваше. След последната им нощ не вярваше, че отново ще усеща мускулестите му гърди притиснати в нея. И макар да бе тук на мисия, си позволи един последен път на наслада. След като Велевузий разбере, че го е предала, няма да желае да я види дори на снимка. Ще я намрази завинаги.
Не знаеше колко време вече лежи до него, дългите ѝ коси се бяха разпилели по голото му тяло, а пръстите му рисуваха по гърба ѝ, доставяйки ѝ гъделичкащо удоволствие. Не искаше да си тръгва. Не искаше да предава доверието му. Желаеше да останат така завинаги, в спартанско обзаведената му стая, далеч от всички. Само той и тя. Завинаги…
Почукване по вратата изтръгна и двамата от мислите им. Велзевузий подскочи от леглото, нахлузи набързо кожения панталон и отвори вратата, без да ѝ дава възможност да прикрие прелестите си с нещо.
Това бе нейният шанс! Лора стана от леглото, намъкна си дрехите по най-бързият начин, като в същото време нашепваше локализиращото заклинание. Нямаше време да претършува стаята, не знаеше колко време ще се забави. Когато се върне, тя трябва да се е изпарила от Подземния свят.
Заклинанието я отведе до процеп в стената. Бутна леко и парчето мазилка се завъртя, давайки ѝ достъп до „Гримоар“-а на Баал. Книгата бе по-голяма отколкото си спомняше. А тежестта ѝ допълнително щеше да я забави. Но въпреки това я пъхна в плетения чувал, който бе взела със себе си. Преди да остави света на Велзевузий зад гърба си, му написа кратка бележка. Надяваше се, че ще успее да му го каже, но щеше да е глупаво да не се възползва от прекъсването на демона. Лора огледа стаята за последен път, отвори вратата и хукна през глава, молейки се, да е вече у дома, когато Велзевузий разбере какво е сторила…
"Драконовата принцеса" е първа част от епичната поредица "Драконовото проклятие", който ще излезе през 2024 година.
прочети ощеСтани част от вселената на "Огън и злато". Изпрати ни разказ, вдъхновен от световете и героите в "Огън и злато".
прочети още